Семинарът на Нино Бернардо в Лондон през погледа на един българин
Пътуване към Уинчун или Да гледаш в Лондон „Великолепната седморка“
Човек има нужда да предизвиква себе си като излиза извън зоната си на комфорт, за да се намери. Страстта и стремежът по пътя на съвършенството ме отведе в Лондон на Уинчун семинар с провокативния учител Нино Бернардо. На неговите семинари, ако си с отворено съзнание, винаги намираш това, което не си очаквал, но се оказва, че всъщност си имал нужда точно от него! Поне с мен така се случи.
При пристигането ми в Лондон слънцето грееше усмихнато, нещо нетипично за края на ноември и въпреки динамиката и нервността на големия град, хората по улиците се усмихваха отзивчиво. Всичко предвещаваше чудесен семинар, нещо в което не след дълго се убедих.
Хората, практикуващи при Нино винаги са много готини, забавни и интелигентни, но естествено, всеки път аз имам едно наум, защото знам, че старите му ученици са големи експерти в Уинчун с плашещо добри умения, нещо средно между Брус Лий, Ип Ман и Арнолд Шварценегер, поне в моите представи. Отдавна бях чувал препоръката на Нино да се опитам да издиря възможно най-много от старите му ученици от времето на прословутото Лондонско училище „The Basement“ (б.а. „Мазето“), за да видя и усетя високото ниво в Уинчун. Без да подценявам препоръката му не си давах сметка, че всъщност тези негови ученици, за които толкова ми е говорил, са всъщност едни шейсетгодишни „момчета“, майстори в Кунфу. Реално, през времето в което тренирам с Нино (вече около 18 години), аз никога не бях имал шанса да видя повече от 1-2 от тях на едно място. На Лондонския семинар тази година (б.а. 2022) се срещнах с цели петима от тях – Крис, Дъги, Шеган, Гай и Кени. Към тях се добавят и двама от средното поколение ученици на Нино, които също ме впечатляват много, защото са големи експерти в Уинчун – Бенджи и Джими.
В семинара взеха участие около трийсетина души от 7 държави. Виждах как старите приятели се събират и сред симпатично въодушевление, докато някои си говореха доволни от срещата, други започнаха да практикуват без да чакат официално семинарът да започне.
Аз веднага с радост видях моя приятел, учител на една от шведските школи, Бенджи (Бенджамин Едх), когото, предвид ръста и телосложението му на викинг е трудно да не забележиш! И първото ми „пипване“ беше, разбира се, с него. Въпреки впечатляващите си физически данни Бенджи е изключително умел в Кунфу и притежава голямо сърце и широка душа. Догато се забавлявах като играех лепкави ръце с него, аз се опитвах да си взема идеи и детайли от прекрасната му игра.
След това имах шанса да поиграя с организатора на семинара Крис Хоумс, който е от „старата гвардия“ на Нино от времето на The Basement. Много опитен и качествен боец, добър партньор с бързи реакции, изключително наблюдателен и техничен, който ти помага чрез директното посочване на слабите ти места.
Джими Георгиу беше следващия ми партньор в „лепкавите ръце“. С него ме свързва дългогодишно приятелсто, започнало в къщата на учителя ни Нино, и общата ни страст по граплинг и Ескрима (освен Уинчун), които той преподава в школата си в Ходесдън, Хартфоршър. При практиката си с него винаги отнасям един куп техники и идеи за тренировките си, споделени безрезервно и от сърце.
Въпреки, че Бенджи и Джими са по-пресни от „батковците ни“ от старата школа на Нино от времето на The Basement, те според мен са с дълбоко разбиране за системата и прекрасни умения, от които си струва човек да учи!
Дъги (Дъглас Алън), друг мой стар познат от учениците на Нино от The Basement, също беше на семинара. Той е със сериозна, плътна и динамична игра, боец с опит, когото трябва да отбележа по достойнство. С него бях играл на предни семинари в Ибиса и вече познавах и самото му присъствие допълваше колорита и качеството в залата.
При поредната смяна на партньорите имах честта да играя с Шеган Джонсън - един от първите ученици на Нино, който преподава в Лондон. В началото подходих с нескрито притеснение, защото репутацията му на уникален боец от старата школа вървеше преди него. Когато пипнеш в „лепкави ръце“ по-добър от теб боец, веднага разбираш разликата в нивата. Така стана и с Шегън, не беше нужно той да ми показва кой е, аз вече бях разбрал. Всъщност изненадата ми беше дори още по-голяма от очакваното, защото срещнах динамично играещ човек, който ме слушаше, чакаше и наблюдаваше сякаш отстрани. В миг усетих отношението му на тигър, който позволява на пале да си поиграе с него, да му дърпа мустаците и опашката, без да проявява и най-малка нервност или агресия. Не ме поучаваше, не ми се правеше на батко или на по-добър. Просто беше себе си! Оставяше ми място да се изявавам и ме наблюдаваше, като през цяловото време усещах пропуските и дупките в структурата и движенията си, защото той ги маркираше като се препозиционираше и ме оставяше в неудобно положение. Запушваше и изпреварваше без да бърза и винаги беше навреме, и понякога, когато станех по-глупав от нормалното, виждах открито умруците му там, където не ги очаквах. Единственото, което го издаваше, че е все пак човек, е че отвреме на време когато реши, че нещо би могло да го застраши, ми даваше обратна връзка с едно одобрително – „Охо!“ Не видях и капка грубост или доказване в неговата игра, както и никакво осъждане за моите пропуски или неумение! Уникално!
Кени Робинсън беше следващия ми партньор в играта на „лепкави ръце“. Още не се бях окопитил от Шеган и сега ми предстоеше ново изпитание. Кени е също от ерата на The Basement и в момента преподава в The Unit, Лондон. Още в началото усетих удивителното му спокойствие и лекотата, с която движеше тялото си. Истината е, че толкова лек контакт и такъв прецизен контрол е трудно да се опише. Пробвах да влизам и да водя играта, но всеки път усещах пътя запушен, сякаш винаги някой те чака там и вече е предупреден. Друг път направо усещах летящите бързи и свистящи ръце на иначе спокойния и релаксиран Кени. Не беше като да нямам опит след повече от 30 години Уинчун, но усещането ми за самосъхранение ме алармираше да не съм самонадеян, защото усещах по-високото ниво на партньора си. Кени играеше в тишина и чрез нея ми преподаваше своето знание. Без излишни обяснения, а директно и непосредствено без думи. Въпреки, че не беше особено впечатлен от мен, не ме удряше, за да ми покаже грешките. Оставяше възможностите, на които се бях натъкнал поради моята неразумност, сами да ми говорят. Разбирах, че ако съм прекалено настоятелен ще отнеса някой удар, затова подхождах внимателно. Цялостното чувство от играта с него е, че той не проявява нито емоционално напрягане, нито физическо такова. Изумително и неподозирано!
Вече познавах Гай Коуфи, защото се бяхме виждали на семинари в Ибиса и знаех, че също е от времето на The Basement. Сега неговата Лондонска школа се казва The Warehouse. Тук се срещнахме пак и още в началото на играта ни той ми каза най-искрено: „Поправи ме, ако видиш нещо нередно!“ Това беше приятен комплимент за мен, но веднага му отвърнах, че си знам мястото и не бих посмял. Бях чакал момента да го срещна отдавна и сега нямаше да го пропусна в опит да се правя на важен и да му продавам номера. Когато си партнирам с Гай знам, че топката е висока и сега също не си губих времето, а директно започнах да го питам за интересуващите ме неща, при които той отдели благосклонно от времето си, за да ми помогне в процеса на моето търсене по пътя на осъвършенстването. Сподели с мен бележки за тактиката и структурата ми, които ми отвориха нови хоризонти за тренирането ми в бъдеще. Илюстрираше идеите си понякога със светкавични и неуловими техники, които контролираше перфектно, въпреки лежерната си и спокойна игра.
Винаги съм знаел, че съм по-млад от „старите кучета“, но очудването ми беше голямо, че никой от тях не показа пренебрежение към личността или техниката ми, а ме „учеха“ по един ненатрапчив и мил начин, всеки по своему. През цялото време имах вътрешното усещане, че са дошли да се срещнат по между си, да се позабавляват, прекарвайки малко време заедно и да отдадат почит към учителя си. Точно както в едно истинско семейство. Изумен съм от това как Уинчун е повлиял и развил тези различни една от друга личности, всяка със собствено обаяние, но всичките интелигентни, забавни и прекрасни.
Да ми прости учителят, че го споменавам толкова малко по време на собствения му семинар, но в опит да събера неговото знание през годините получих неочакван шанс за пътуване във времето и среща с тези титани. Нино с непогрешимото си чувство усети, че моментът е уникален и направляваше естествения процес в семинара, оставяйки да има обмяна на опит между поколенията. Той често казва: „Нашият най-мощен инструмент е възможността ни да мислим!“, но именно на този семинар, аз с пълна сила проумях какво има точно предвид. Срещата с тези джентълмени ми показа колко дълбочина носят като знания и умения, а това от своя страна ми показа колко много нива имат знанията на учителя ми. Останах поразен от непосредственото и естествено държане на хора с такъв професионализъм, без капка чувство на превъзходство. Днес не се намират лесно хора, които да имат високи умения без да парадират с това по всякакъв начин.
Сега когато си седя и пиша тези редове си давам сметка какво съм преживял. Без да планирам, идвайки за един майстор по Кунфу, имах шанса да срещна и да уча освен от него и от още седем големи за мен учители – една своеобразна „Великолепна седморка“ ! Странното е, че всички те бяха толкова ярки и различни като ги обединяваше само общият учител, Уинчун и високото качесто. Всеки имаше свой собствен почерк в свое собствено Кунфу.
Всичко мина неусетно като миг в шеги и закачки. Оказа се, че добрите майстори на изкуството са не само с железни юмруци, но и умеят да се забавляват. Сред вицове и смешки, в края на семинара, освен умората в тялото имахме и лицеви контузии...от смях! Отиваш на семинар по бойни изкуства, а освен техники и стратегии за бъдещите ти тренировки, получаваш нещо средно между стендъп комедия, дзен практика и стар кунфу филм. Официалният край на събитието не прекратява играта - никой не престава да тренира, а се опитва да навакса и да си пипне с хора, с които не е успял да поиграе. Изглежда като салса вечер, където едни гледат и обсъждат отстрани, други се преобличат, а на дансинга кипят люти танци. Разбира се, после тази фиеста се пренася в някой ресторант, където се разиграва своеобразна културна надпревара между участниците, всеки от които от различна държава и се демонстрират особености, специалитети и питиета на различните народи. Най-малкото научаваш как е „Наздраве“ на поне 10 езика. Тази мултикултурна амалгама е много характерна за семинарите на Нино и оставя отпечатък в ума и сърцето ми, карайки ме да се чувствам свободен от ограниченията си, щастлив и благодарен за това, което имам - страхотни приятели и съмишленици в това, което най-искрено ме радва, а именно Уинчун и бойните изкуства.
P.S. Разказът е само моят личен поглед над нещата и не ангажира по никакъв начин участниците в него! Благодаря и се извинявам на всички останали ученици на Нино, с които играх на този семинаа и не ги споменавам, но това не е защото не заслужават или не съм ги оценил, а защото няма да ми стигне място и време в тази конретна статия.
Божидар Станчев
2022г.