Пътешествие по пътя на бойните изкуства вдъхновено от съвременния "дзен" учител по Кунфу – Нино Бернардо
Ибиса, партита, китари, ледени води, аспержи и Кунфу – какво общо имат всички тези неща? В началото и аз не знаех. Но пътуването ми до Ибиса при Нино Бернардо – моят учител по Уин Чун – се превърна в едно сюрреалистично Кунфу преживяване, гарнирано с джаз, гурме и дзен хумор.
Три елемента, които изглеждат несъвместими – купонджийският дух на Ибиса, монашеската дисциплина на Шаолин и уникалният подход на Нино се сляха в едно пътешествие, в което Кунфу не беше само бойно изкуство, а философия на живота.
Още в първия ден, след тренировка в залата – квуун-а – се опитвах неуспешно да посвиря на китарата на Нино. Той ме погледна с пламнал поглед и ми каза с усмивка: „Имам изненада за теб. Ще учим Кунфу по различен начин.“ И така започна всичко.
Нино реши да използва всяка част от живота, за да ми преподава своя Уин Чун. Китарата не беше просто инструмент – беше метафора. Импровизацията, чувството за ритъм, адаптивността при грешки – всичко това е валидно и в Кунфу. Свирехме заедно – аз напълно аматьорски, но с ентусиазъм, а той – търпеливо, с поглед на човек, който вижда отвъд фалшивите тонове.
После дойде студеното море. Сред февруарското слънце, пред погледите на облечени в якета туристи, аз се съблякох по бански, заедно с Нино. Влязохме във водата и когато тя стигна до врата ми, напук на изкривеното ми от студа изражение, той се обърна и каза: „Шшшт! Дзен физиономия!“ Гмуркахме се до дъното. Дишането, напрежението, вцепенението – всичко се смени с чувство на спокойствие и вътрешна топлина. „Да се чувстваш комфортно извън комфортната си зона – това е Кунфу“, каза ми той. И беше прав.
Следваше готвене. Нино е феноменален кулинар. Но за него приготвянето на храната също беше тренировъчна площадка. Подправки, рецепти, техники – всичко имаше цел. Не просто да сготвиш, а да разбираш, да усещаш, да се свързваш с процеса. Събирахме билки, готвихме заедно. Това, което правехме в залата, го правехме и в кухнята – съсредоточено, с уважение, с любов.
Не искам да забравя и Мариана – Ниновата спътница в живота и моя помощница в това приключение, която беше като невидимата нишка, държаща всичко заедно. Без нея нищо от това нямаше да се случи именно така, както се случи.
След това дойдоха фокусите. Магия, измама, илюзия – всичко това също беше част от обучението. Движенията с карти и монети, психологията зад тях – отново принципи от Кунфу: внимание, тайминг, фина моторика, контрол над емоциите.
Дните минаваха неусетно. Всеки път, когато мислех, че съм видял всичко, Нино ме изненадваше с поглед от нов ъгъл, нов метод, ново предизвикателство. Той не преподаваше – той живееше изкуството си и ме канеше да го преживея с него.
Търсенето на аспержи например – да, аспержи – беше като чи сао с природата. Висиш над тревата, чакаш нещо да се покаже, реагираш моментално, но без напрежение. Търпение, наблюдение, усещане. Както казваше самият Уонг Шун Леунг: „Да тренираш здраво е задължително, но не ти гарантира успех.“
Целият този опит ми показа, че Кунфу не е просто бойна система. То е подход към живота. Ако го правиш живо – то ще живее чрез теб. Ако го преповтаряш без смисъл – то умира.
Истинското изкуство не е в техниката, а в човека, който я използва със съзнание. Истинският учител не преподава просто знания – той провокира разбиране. И ако не се проваляш, значи не учиш. По този повод Стивън МакКрейни казва: „Майсторът се е провалял повече пъти, отколкото начинаещият е опитвал.“
И така – китари, аспержи, ледени вълни, фокуси и готвене. Всичко това е Кунфу, когато си отворен да го видиш. А манастирът Шаолин? Той беше точно там – на о. Ибиса, в едно обикновено испанско село, в къщата на един необикновен човек на име Нино Бернардо.