За Нино Бернардо (интервю)
ИНОВАТОРЪТ, КОЙТО СЪХРАНЯВА ТРАДИЦИИТЕ (първа втора)
от Божидар Станчев (България)
С Нино не се учим по формалния и общоприет начин учител-ученик, защото той не „преподава“ в стандартния смисъл на тази дума. Неговите ученици, ако имат нужда и желание, могат да учат от него колкото искат, а също и по начин, който те успеят да си намерят. Всъщност двамата (ученик и учител) преминават по един път заедно и прекарвайки време с учителя, ученикът научава това, което му е необходимо, без това е формалната форма на обучение, позната ни от училище. Така съвместното пътешествие по пътя на Уинчун променя и двамата. Едно израстване подобно на семейна среда, в която знанията идват от комуникацията между двамата и в контекста на случващото им се по пътя, който споделят заедно.
Благодарение именно на тази топла и приятелска атмосфера в тренировките, в мен се затвърди концепцията, която и Нино широко проповядва, че Уинчун не е умението за агресивна форма на махленски бой, в която се изявяват личните комплекси за непълноценност и се развива голямо его, а войнско изкуство, чрез което можем да се развиваме и изразяваме. Стратегията и мъдростта му са създадени, за да избягваме от попадане в критични ситуации и всъщност да не ни се налага да изпадаме в тях, а дори да изпаднем - да се справим с лекота. Уинчун е да се научим да сме по-малко глупави или да редуцираме собствената си глупост чрез практиката. Както се казва в известната поговорка – „ако са те научили да използваш като инструмент само чук, всеки проблем ти се вижда като пирон“. Популярна е тезата, че Уинчун е само и единствено бой като това формира разбирането и ограничава изразните средства. Такова разбиране на Кунфу изгражда средство за общуване чрез надделяване и преодоляване на препятствията със сила, вместо да ни покаже път за комуникация и взаимодействие – път за създаване на мостове подобно на втората форма в Уинчун, сътрудничество и обмяна на опит подобно на Чи сао, отвореност и стимулиране търсенето на нови идеи и решения като в концепцията за Ман сао. Все идеи, свързани с концепциите за воюване, но които ги надхвърлят в по-дълбок аспект и могат да придобият много по-широк смисъл в ежедневието ни, а това, от своя страна, ще разшири практика ни в залата като я пренесе и извън кууна, в ежедневието ни.
За мен Нино е новаторът, който пази традициите. Когато в разговор се опитат да му зададат някакъв провокативен въпрос, той винаги отговаря като в Дзен коан със смяна на темата, анекдот или дежурното „Да“! Тази форма на непряк отговор според мен е начин да отговори без да назовава нещата директно, защото те трябва да съществуват в своята балансирана форма и да имат в себе си това, което е, а едновременно с това да я има и противоположната им част, за да са в хармония. Поради невъзможност двете да бъдат изказани едновременно, това се случва чрез анекдоти или абсурдни фрази, съдържащи отговора и неговата противоположност за баланс. Често хора, които виждат Нино за първи път, му правят някакъв комплимент за бойните изкуства без да го познават, само от чиста куртоазност и неговата реакция да отговори с шега или анекдот изглежда като проява на скромност, но всъщност е с цел да запази баланс и да не се подведе по комплиментите, подобно на стоенето в правилна позиция в Уинчун. Сякаш, когато опиташ да го намериш с комплимент, за да го „изчеткаш“ - подобно на опит в лепкави ръце да го хванеш в неудобна позиция или с удар, той се измъква с щура, абсурдна фраза – спонтанна реакция в чи сао, оставайки партньора си сащисан. Така избягва от клишетата, и задължението да отговаря на стереотипите на хората, породени от кунфу филмите. Да бъде мито-трошач е прекрасен начин за разрешаване на затруднена ситуация и пряко приложение на Уинчун в комуникацията. Да не използваш тези оръжия, които противникът предполага, че ще извадиш, е изненада, а заблудата до последния момент се поддържа от естественото излъчване, усмивката и спокойствието на Нино и именно това е правилното отношение! Мнозина, започнали да практикуват бойни изкуства днес, са формирали мирогледа си в голяма степен от киното и, робувайки на клишето, се опитват да прехвърлят мечтите си върху бъдещия си учител. В това отношение Нино наистина е опустошителен мито-трошач. Без да се опитва да отговаря на очакванията на хората и пазара, безпощадно громи илюзиите, наложени от киното, че учителите не са човеци, а извънземни със свръх способности. Живеещ и следващ собствения си естествен път, отвън изглежда че е застанал на противоположната страна на общоприетата изкривена фантазия, а всъщност я балансира и честно я показва в хармоничната й цялост. Хората идват с идеята за филмите с Брус Лий и Шаолин и освен илюзии в идеите си имат такива и за Уинчун практиката. Ако идейните илюзии са трудни за преглъщане, то тези в практиката често са почти невъзможна летва за прескачане. Степента на трудност в обучението нараства поради минаването на границите на обикновено физическо изискване към детайлите на формата и структурата в Уинчун, което само по себе си е много трудно. Като към това се добавя и необходимото отношение и възпитание, в които практикуващият е нужно да търси баланс, за да е пълноценен. Всичко това, разбира се, е само и единствено по желание от страна на ученика. Един процес, която изключително напомня на старите романи У-ся. Искам да подчертая, че това не е претенцията на самия Нино, а само мое лично сравнение.
Всъщност Нино не споделя романтичния кинематографичен поглед към бойните изкуства, а предпочита неспирната жива практика и то винаги с ведро настроение, щури идеи и нестихващ хумор.
Тоталният подход на Нино в живота и тренировките те разсмива или разплаква и при всички положения не можеш да останеш равнодушен към него, защото или го харесваш веднага или не! Този спонтанен стихиен подход, подобен като торнадо, те поставя пред избор, който веднага след запознаването си с него трябва да направиш. Сякаш първо те грабва с хумора и лекотата на характера си, а в последствие те поставя на изпитание и те провокира дали ще устоиш на причудливите ситуации, които срещате заедно. Мнозина са пленени от обаянието му, но не успяват да издържат на интензитета на качеството на практиката, което той изисква и баланса на взаимоотношенията с него. Виждал съм мнозина, които са дошли с тяхна идея в главата под влияние на филмите У-ся и в очакване да видят Шаолински учител, а когато го намерят в лицето на Нино не успяват да издържат на „тестовете“, защото напрежението не им понася и се отказват. Бихте попитали какво напрежение - нали пишеш по-горе за забавление и удоволствие? Всъщност ежедневната практиката е тежка и изтощаваща, но всъщност емоционалните тестове и менталните ребуси са това, което „преобръщат колата“. Защото, когато бъдеш приет да тренираш при Нино, ти започваш да се учиш не да се бориш с партньорите си отвън – те са само подробност, а с противника вътре в себе си, които те саботира и проваля. Махането с ръце във въздуха докато си фантазираш неща е безопасно, там инвестираш и изграждаш егото, друго е да си готов да изоставиш предишните си виждания, предразсъдъци и ограничения в процеса на обучение и да се учиш все едно нищо не знаещ, и отначало – това е плашещо. Да се превърнеш в любопитно дете, което вижда нещо ново, не е лесно, защото всички имаме предишен опит и самочувствие, че сме изградили нещо и е почти невъзможно да изоставиш натрупания багаж, поради някой, пък бил той и най-готиният учител. Така хората не са подготвени за емоционалния и ментален натиск и промените, които се надигат по време на трудната физически практика. Говоря не за психо-техники, а за готовността на хората да видят своите слабости и грешки, да ги признаят и да продължат без да капитулират или да се дразнят. Всъщност никой от нас не е готов да се срещне с грешките си, защото умът ни е създаден така, че да ги скрива от нас, за да продължим напред без да живеем с чувство на вина и да получим емоционална травма (това е и причината защо не виждаме собствените си грешки, а винаги другите са ни виновни). В Уинчун свикваш с това, че съвършенството е връх, който без умора следваш, но без да го преследваш неистово, а просто вървейки по пътя неотклонно. Да видиш и да си признаеш грешка е трудно, но е вид ментална и емоционална подготовка, която добиваш с времето, за да справяш със загубите по пътя на воина – всеки от нас ежедневно трябва да менажира стресиращото си ежедневие, работа, семейство и т.н. Днес всички ни учат как да побеждаваме, а в едно състезание победителят е само един. Всъщност никой не ни учи как да се справяме с поражението и как да го приемаме, а това всъщност е основната част от оцеляването по пътя на воина. Не ни обясняват как да се научим да губим и реално да извадим полза от това като намираме грешките си, извличаме поуките и емоционално прескочим проблема с насмешка.
Уинчун на Нино ти променя отношението към света. През техниките, които учиш, се работи и върху човека, който ги прави, и това изисква промяна, за да е истинско. Как учиш нещо, ако не те променя и не ставаш различен след неговото изучаване. Дори новата дреха, която си обличаме, ни променя, защо очакваме новите умения по кунфу да ни оставят същите по характер и разбиране? Това не би било истинско кунфу, ако с промяната на навиците и развиването на уменията на тялото ни, това не рефлектира и на нивото на емоциите и разбирането ни за нещата. Разбира се, когато има и учител, който те наблюдава и води отстрани и ти натиска „необходимите бутони“ в емоционален план, поставяйки те на ръба на възможностите не само физически, но емоционално и ментално, това започва да изглежда стряскащо дори за хора със солидно количество опит. Много често в практикуващия проговаря егото чрез обида, несъгласие, утвърждаване на собственото мнение и ситуацията се усеща като мачкане. Не стига, че физически изпитваш границите на възможностите си, но усещаш как същото се случва и в емоционален план. Това на мен винаги ми е приличало на тестовете, които Чан („Дзен“ на японски) учителят прилага на монасите от манастира Шаолин – сравнение, което е плод единствено на моето въображение и не е свързано с някаква обективна претенция на Нино, просто е усещането ми за ситуацията. Както знаем Уинчункюн е южнокитайско бойно изкуство, чиито корени се намират в манастира Шаолин, който е люлка и място на създаване на Чан будизма (Дзен). Така в Уинчункюн чрез културните наслагвания на изкуството, практиките, принципите, имената на движенията и т.н. преминава и част от Чан будизма като философия, дори да е несъзнателно. Разбира се, известно е, че през миналия век в Хонконг съвсем преднамерено е търсено рационализиране на преподаването на Уинчункюн като бойно умение и занаят чрез умишлено изчистване на старите ритуали и отживелите културни привички, за да се осъвремени с по-модерни начини на обяснение, близки до науката. По този начин бойното изкуство остава чисто умение, като инструмент. Според мен методите на Нино напомнят много на Чан будистки без той самият да е търсел или целял това. Ползвайки иновативни методи за разбиране и обучение в иначе консервативното изкуство за водене на война, Нино открива много дълбочини и детайли. Това, че той е източен човек, повлиян и формиран в културата на Азия, не му пречи да има нови и авангардни идеи за развитие на Уинчун, което именно определя неговата космополитна личност. През иновативните подходи той прави обратен завой и всъщност се завръща неусетно в дебрите на забравения източен маниер на обучение.
В края бих искал отново да напомня, че всичко казано дотук е само моята трактовка и виждане за нещата. Много е вероятно тези над 20 години общуване с Нино за мен да са били като във вица:
„- Какво правиш?
- Гледам филм.
- Кой?
- „Змии в самолета“.
- За какво се разказва?
- За коне във влака...“
Уинчун詠春拳/咏春拳Yǒng chūn quán – бокс/ юмрук на прекрасната пролет
куун-а館/馆guǎn – залата за бойни изкуства, сграда , магазин, термин за определени заведения за услуги, училищна стая
дреха衣服yīfu; 制服 zhì fú униформа (армейска, училищна и т.н.), ливрея (за служители на фирмата)
Чум Киу („търсене на моста“ 寻桥/尋橋) – втора форма в Уинчункюн
Чи сао (играта по двойки „лепкави ръце“ 黐手/黐手)
Ман сао („питаща ръка“ 問手/问手)
Дзен коан ( 禪/禅 chán,公案 gōng àn)
У-ся (武俠wǔ xiá - китайски литературен, театрален и кино жанр)
Божидар Станчев (Боби) практикува бойни изкуства от 1988 г. и преподава Уинг Чун от 1995 г. Той е съосновател на Кунг Фу център „Сюангуей“ (玄龜功夫中) – xuangui@abv.bg, основан през 1995 г., който развива практиката на традиционните китайски бойни изкуства в България.
В продължение на близо двадесет години Боби е българският представител на Нино Бернардо, популяризиращ концепциите на неговия доян. Освен това е старши инструктор (шести дан, черен колан) в Международния институт по бойни изкуства и специални тактики (IMASTI) по Джийт Кун До и филипински бойни изкуства. Има пети дан черен колан по Ескрима и Ескридо от Cacoy Cañete Doce Pares, и е сертифициран инструктор по Тайчи от Българската федерация по ушу и китайски традиционни изкуства и култура. В продължение на няколко години е преподавал бойни изкуства във Военна академия „Г. С. Раковски“.
Статията е преведена от публикация на El Budoka