Кунфу център "Сюангуей"

• Уин Чун Кюн
  • История
  • Галерия
  • Статии
  • Форми
  • Видео
  • Връзки
• Тай дзи цюан
• Джийт Кун До и Ескрима
• Шаолин цюан
• Капоейра
• Ци Гун
• Купон
• Инструктори

Формите в бойните изкуства

Напоследък попадам на много мнения и статии относно смисъла на формалните поточни упражнения наречени „форми“ в бойните изкуства. В много от тях се говори, че формите са загуба на време, неприложими в реалния живот, просто поредица красиви движения без голям смисъл и т.н. В резултат на моите 37 години опит в бойните изкуства, на свой ред бих искал да споделя разбирането си по тази тема, защото я намирам за основополагаща и определяща цялостното разбиране на един човек за бойните изкуства. Лесно е да се движиш с модата и да си конформист, но различното мнение е винаги предизвикателство. Моля, статията ми да бъде приета като лично мнение, без претенции за изчерпателност и единственост на правотата.

В търсене на реализма...

Основният проблем, който се набива в очи във всеки коментар, свързан с формите е, че се бърка агресията в практиката с реализъм. Засилено емоционално напрежение или натиск увлича практикуващите и създава илюзорно усещане за „истинската житейска ситуация“. Само че, ако тренировката е силно емоционално напрегната, човек е центриран в емоцията си и не може да се фокусира върху детайлите на материала в дадената практика. Вниманието се измества към оцеляване, а не към усъвършенстване на изкуството. Разбира се, при тестове е нормално и правилно да се прилага емоционален натиск за проверка и форсиране на изпитваните. Това е изпит—процедура, която не трябва да бъде част от ежедневния тренировъчен процес. Хронологичният ред в методологията и логиката на преподаване изисква първо да научиш основите, да вникнеш в детайлите и да започнеш да се изразяваш чрез изкуството; едва след това е оправдано да те подлагат на тестове под напрежение. Ако вземем пример от обучението на охрана, полиция, армейски и специални части: всички тренират въоръжена тактическа подготовка с мишени и сценарии с различна степен на сложност—по отношение на средата, целите и условията. Никой не им казва, че тренировъчните мишени не им „отговарят“ и че това е нереалистично и няма да работи в реална акция. Това е тяхната форма—стандартизирана обучителна процедура, която прилагат и адаптират към различни условия, работейки върху собствените си несъвършенства и слабости. Разиграването на сценарии в тактическата стрелба е форма за развитие на качества и за проверка на нивото на практикуващия, подобно на формите в бойните изкуства. Добре изпълненото упражнение или форма демонстрира познание и степен на боравене с материала, а успешното прилагане в конкретна ситуация е показател за бързина на реакция, преценка и адаптиране на наученото към конкретната ситуация. Аргумент в тази посока е, че по време на силен стрес работната памет и вниманието намаляват, което пречи на усвояването на нови двигателни умения. Което показва, че емоционално напрегнатите тренировки трябва да се използват целево и след натрупани основи.

Какво са формите и техните разновидности?

Трябва да започнем от това, че формите в китайските бойни изкуства – ушу се разделят на няколко вида:

• формите Таолу (套路) са „рутинни“ упражнения за самостоятелно изпълнение, по двойки наречени дуилиан (對練) или в група — дзити (集體). Терминът Таолу (套路) произлиза от периода на Ранната република в Китай (1912–1949) и е възприет след 1949 г. от новата власт до днес. Интересното е, че преди това терминът за форма не се е използвал масово поради липса на стандартизация, а всеки стил е имал различен начин за обозначаване на формите. На български форма може да означава като цялото рутинното упражнение от така и отделното положение/стойка/позиция или движение на тялото, ръцете. Това е често объркващо за читателите, защото не се разбира за отделната стойка, позиция на ръката или целия формален комплекс от движения става дума. Това обикновено се разбира от контекст на употребата или уточняващи термини.
• Формите Дуилиан (對練) означават „практика по двойки“ и се отнася до договорени формални упражнения, подобни на хореография. Други възможни преводи са „правилно практикуване“ или „практика на съчетаването“.
• Формите Дзити (集體) буквално се превежда като „група“ или „колектив“ и включват повече от двама души.

Формата Таолу (套路) често се разбира като „комплект“ или „подредени пътеки“, с идеята за „установен път“ — структурирана последователност от движения, т.е. форма, рутина, серия или комплекс. Това придава на формата значението на предварително установена поредица от движения, използвана за трениране по стандартизиран начин.

Формата Таолу (套路) може да се преведе като „обвивката“ или „външния облик на пътя“ и буквално означава израза или външността на вътрешното преживяване/пътуване. Идеята е да можеш да изразиш това, което се случва с теб по време на изпълнението на формата, или да покажеш разбирането си за същността на пътя. Формата Таолу може да се разглежда като съвкупност от малки пътечки — отделни движения или позиции (式), обединени в един поток на цялата форма.

В японските бойни изкуства нещата изглеждат по подобен начин - на японски ката (型, xíng на китайски) или „форма“ произлиза от китайските йероглифи, наричани канджи на японски, използвани и със съвременните азбуки в ежедневието им. Ката означава „модел“, „тип“, „закон“ или „калъп“.

Масовото разбиране за формите е, че те са хореографиран бой с въображаем противник, но според мен те не са единствено и само това. Думата „форма“ произлиза от „формирам“, „моделирам“ и „изграждам“. Това показва, че формите изграждат и формират качества в тялото, развиват умения чрез опита и разбирането, както и формират интелектуално отношение. Човекът се състои от физическо тяло, емоции и ум. Тези три нива са взаимосвързани и влияят едно на друго като скачени съдове. Така, чрез физическата практика на формата, настъпват промени и развитие и в емоционален, и в ментален план. В основата на Кунфу е промяната и еволюцията на личността чрез методите на физическото движение, което непряко влияе на останалите нива в човека. Всъщност узряването в Кунфу настъпва благодарение на промяната на личността на по-фините нива, а не само на физическото ниво, където се изпълнява движението и формата. Фокусът само върху физическия аспект на формата подценява скритите ефекти на формата като метод на обучение. Формата действа като катализатор за личността и тялото, подобно на дрождите при ферментацията на виното. Очакването само на физически промени в практикуващия при игра на форма е признак на незрялост и непълно разбиране на същността на Кунфу. Целта на формите е да обединят трите нива при практиката, така че човек да бъде цялостен както в ежедневието, така и в критични моменти. Очакването да бъдеш цял само по време на битка, а в другото време да „почиваш“ от целостта, е абсурдно. Затова се казва, че Кунфу е начин на живот: или го практикуваш винаги, или не успяваш, дори и във формите. Формата помага да усетиш това, да го изследваш и да го приложиш в живота си като цяло. Това разбиране и усещане трябва да се използва в спаринг, в битка, докато се движиш по улицата или дори докато четеш книга — във всяка част на ежедневието. Така учим формите и Кунфу като цяло в залата, за да разберем как да ги прилагаме постоянно в живота извън залата. Това е същността на приложимостта!

Градация на уменията, разбирането и практиката на формите

Формите са изградени от единични движения, свързани в поредица от потоци, които изразяват стратегията на стила, техническия арсенал и връзките между отделните движения, създавайки цялостна хореография, наречена форма (Таолу на китайски или Ката на японски). В китайските традиционни кунфу форми съществуват различни степени на разбиране и те не са просто поредица от техники за бой с въображаем противник. Това впечатление е илюзорно за външни наблюдатели или начинаещи в бойните изкуства. След като се изучи формата на първоначално ниво като движения, практиката трябва да се насочи към изучаване на преходите между отделните движения (форми) на формата. Важни са не отделните движения като статични и застинали позиции (форми), а начините, по които те се свързват в плавен поток. Накрая, когато техническите детайли са овладени започва работа върху вътрешните съответствия. Вътрешните съответствия представляват структурата на вътрешното усещане за пространството в нас, аналогично на външната подредба на крайниците спрямо тялото. Това подреждане води до балансиране на тялото и позволява оптимално използване на неговите ресурси, така че с минимални усилия да се постигат по-високи резултати. Благодарение на вътрешните съответствия се увеличава КПД (коефициентът на полезно действие) на използваните физически техники. Сложността и броят на вътрешните съответствия, които трябва да се наблюдават, увеличават трудността при изпълнението на формата. Тези вътрешните съответствия се интегрират в едно единствено усещане, което трябва да се следи за правилното изпълнение на формата. Това е пътят за увеличаване на сложността: първо чрез физическото подреждане на тялото във всяко движение и свързването им в единен поток, а след това чрез наблюдение на множеството вътрешни съответствия, докато се достигне до едно цяло усещане за изпълнение и структурирана подредба на формата. Целта е правилното техническо изпълнение без съзнателно разсъждаване, със спонтанност и естественост в движението. Както твърди китайската пословица „Вътре и вън в единство“ 内外合一 (nèi wài hé yī) — външната техника и вътрешното намерение са едно.

Формите в спорта и бойните изкуства

Често аудиторията изпада в заблуждение, като се бърка спорта с бойните изкуства. В китайския контекст това са Ушу (武術) и Кунфу (功夫). Ушу означава военно умение, но днес се използва като синоним на спортната форма, практикувана масово в Китай и подкрепяна от правителствената програма за разпространение. Докато Кунфу (понякога срещан и като Цюан фа (拳法), „юмручен закон“) добива популярност чрез Брус Лий и се възприема като синоним на традиционните китайски бойни изкуства, като терминът всъщност означава умение, труд, усилие или майсторство във всяка сфера от ежедневието (功 — работа, 夫 — човек/специалист). В старото и оригинално значение Кунфу се отнася до всяка дисциплина или практика, която изисква упорит труд и време за овладяване, за да се постигне резултат. Това включва всякакъв вид занаяти, както и бойните умения. Днес спортната форма Ушу, която е нещо средно между спорт и гимнастика с акробатични елементи, допринася за недоразумения относно китайските бойни изкуства. Масовостта на спорта и външните критерии, наподобяващи художествената гимнастика, отдалечават Ушу от неговата същност като военно умение и го превръщат в масово занимание за акробатично и артистично спортно представяне с естетична наслада. Това е резултат от политиката на китайското правителство след 1949 г., което адаптира старинното бойно умение в нов и модерен спортен формат. Този тренд води до въвеждането на термина Кунфу през 60-те години на XX век, за да се разграничат традиционните китайски бойни изкуства от модерните тенденции, представяни чрез Ушу. Терминът Кунфу навлиза след Международното първенство по карате в Лонг Бийч, САЩ, през 1964 г., благодарение на демонстрацията на Брус Лий, а според Оксфордския английски речник, първата писмена употреба на термина е в списанието Punch през 1966 г.

Въпреки, че Кунфу и Ушу могат да се приемат общо като синоними, ето кои са разликите между тях:

Еволюцията на формите

Колкото по-стар и първичен е един стил, толкова по-механична и първична е формата, предавана като традиция като всяко движение е имало конкретно приложение или техника. С развитието на стила формата започва да се развива на концептуално ниво, като всяко движение придобива множество приложения или може да илюстрира принцип или концепция. Това напредване достига до вътрешните методи на преподаване в Китай, където едно движение има множество едновременни приложения. Практикуващият не трябва предварително да избира едно приложение, за да не загуби потенциала на останалите. По този начин пълноценността на всяко движение във формата го прави приложимо за почти всяко бойно приложение.

За илюстрация, в Пенчак силат или Карате всяко движение във формата представлява конкретна техника и нищо повече. В хонконгския клон на Уинчункюн всяко движение (форма на ръката) се тренира едновременно като форма, движение и като концепция, която символизира определен принцип. По този начин, в различните стадии на развитие, практикуващият може да фокусира вниманието си върху различни аспекти според текущите си нужди. В Тайдзицюан всяко движение (единична форма) може да има безкраен брой приложения едновременно и да илюстрира множество концепции и принципи.

Тази еволюция на разбирането и практиката на формите съществува и до днес и се наблюдава в различните бойни изкуства, без да прави по-суровите форми непрактични или неправилни — те просто представляват различна степен на узряване на едно и също нещо. Защото всяко нещо си е на мястото и когато му дойде времето узрява без дори да бъде чакан такъв ефект. Според будизма, всичко и всички сме свързани в този свят. По този начин по-суровата форма и по-еволюиралата са едно и също нещо в различен стадий.

Приложими ли са формите в реалния живот?

Мнозина днес погрешно смятат формите за отживелица поради предполагаемата им непрактичност за реално бойно приложение. Формите се възприемат единствено като набор от комбинации и техники в даден стил, предназначени за запазване на традицията и развиване на определени качества като баланс, координация, фокус, дишане и контрол върху тялото. Смята се, че формите са допустими само при самостоятелна практика или при липса на партньор; противниците им ги считат за загуба на време и усилия.

Често формите погрешно се свързват с медитация, концентрация и дисциплина. Твърдението, че формите са непременно медитация, е неточно: който не може да се концентрира, трудно ще изучи цяла форма, а медитация в движение е значително по-трудна от статична практика. За мнозина е предизвикателство да координират движенията и да синхронизират отделните части на тялото, а какво остава пък и да са в покой на мисълта и със съзнание „бистро като повърхността на спокойно езеро“.

Идеята за дисциплината, формирана от формите, също често изглежда абсурдна. Хората погрешно смятат, че чрез бойните изкуства се „научават“ на дисциплина, сякаш практикуващите преди това са били хаотични и неподредени. Това създава образ за хора, третирани като стадо, принудени да изпълняват упражнения, за да се „дисциплинират“, подобно на дресировката при животните. Подобна представа прилича на наказателен лагер, а не на пространство за личностно и телесно развитие, каквото всъщност бойните изкуства са. Учителят, школата и изкуството провокират практикуващия да извърши промени в себе си и начина си на живот, но това става доброволно, по собствено желание и вследствие на осъзната необходимост.

Истинска подготовка ли са формите за реална битка?

Противниците на формите често изтъкват противоречивото мнение, че от една страна признават, че Таолу развива качества като сила, издръжливост, експлозивност и баланс, които се проявяват в бойните движения, а от друга страна твърдят, че формите са непрактични и неефективни за реална бойна подготовка. Това логическо противоречие произлиза от неразбиране на същността и целта на формата в бойните изкуства. То произтича от погрешното свеждане на бойните изкуства до улична свада или его-състезание. Истинските воински умения са насочени към ефективно действие и оцеляване при реална мисия, а не към демонстрация на сила и самодоказване. В първия случай става дума за реална ситуация, в която оцеляването е приоритет, а героичните и емоционални нагласи нямат място. Във втория случай имаме махленска свада — сблъсък на егото, завършващ с размяна на удари и хаотично боричкане. Търсенето на „приложност в реални улични схватки“, продиктувано от неувереност и желание за доказване чрез демонстрация тип „барова свада“, е признак на незрялост, а не на истинска нужда от подготовка за оцеляване. Глупостта не е оправдание за омаловажаване на формите. Често неспособността да се разбере или приложи дадена форма се превръща в причина да се отрече стойността ѝ. Търсенето на конфронтации под предлог за „тестване“ е просто форма на егоцентрично и неосъзнато поведение, прикрито като „практичност“ или „реализъм“. Истинският практикуващ няма нужда да доказва знанията си чрез безсмислени сблъсъци.

Приложимостта е въпрос на разбиране. Най-познатият пример за приложимост е бойното изкуство в неговата функция – в боя. Друг по-непопулярен аспект е как прилагаш бойното изкуство в ежедневието си. Хипотетично, в един момент, ако станеш толкова умел, че няма кой да те предизвика в бой, не става ли скучно, ако не използваш тези умения за нищо друго в живота си? Струва ми се досадно и ограничаващо да се развиваме и зреем физически, а в бойното изкуство да оставаме наивни като на 16 години. Бойното изкуство расте и зрeе с нас, като естествено помъдрява заедно с нашето разбиране и опит. Не е възможно да възприемаш бойното изкуство на 16, 35 или 50 години по един и същ начин и да твърдиш, че Кунфу те развива, без да променяш собствените си виждания и разбирания. Тази теза оспорва клишето, че „бойните изкуства са начин на живот“, защото какъв е този начин на живот, ако не те развива, не те учи нищо и те оставя закостенял в тийнейджърските ти разбирания за фундамента, дори след десетилетия практика?

Търсенето на приложимостта на Кунфу и формите в реалния живот е изконен подтик за оптимизация на ежедневието ни – подобно на технологичната революция, но приложена към духа и тялото на практикуващия. Въпросът е: как Кунфу ни помага в ежедневието? Всеки открива свой отговор на този въпрос подтикнат от опита си с Кунфу. Някои използват Кунфу, за да поддържат здравето си, други – за физическа форма, трети преосмислят живота и ежедневието си през практиката, а четвърти го ползват за избиване на комплекси. Подобно е на ситуацията, когато ти дадат лаптоп, извадиш батерията и започнеш да забиваш пирони с нея, защото е тежка – вместо да използваш чук по предназначение. Както гласи известната крилата фраза: ако са те учили само да използваш чук, всяко решение на проблем ти се вижда като забиване.

Вътрешният смисъл на формите

Първият урок в Кунфу е умението да губиш, защото само чрез загубата можеш истински да учиш. Горчивият опит носи осъзнаване, а сладката победа – самозаблуда. Победителят често губи повече, защото не извлича поука, а само подхранва егото си. Истинската стойност е в способността да приемеш поражението като урок и да го превърнеш в развитие. Винаги има по-силен, дори за най-силния – затова възгордяването е признак на невежество. Колкото по-високо се издигаш в самозаблудата, толкова по-болезнено е падането. Скромността остава най-надеждният спътник по Пътя на бойните изкуства.

Истинският напредък в Кунфу не се измерва с броя на победите, а с дълбочината на осъзнаването. Същинската битка не е срещу външния противник, а срещу вътрешния — глупостта, мързела, самодоволството, страха и заблудите. Затова майсторите в Кунфу често съзнателно поставят ученика в губеща позиция, за да изградят в него смирение, постоянство и способност за адаптация. Именно тези качества оформят истинския воин – не този, който побеждава другите, а този, който е надвил себе си.

В традиционната китайска мисъл с корен в конфуцианството това съответства на принципа къндзъ (君子) – благородният човек или джентълмен, който се стреми не към надмощие над другите, а към усъвършенстване на себе си. В този смисъл Кунфу е процес на вътрешно възпитание, а не просто техника на побеждаване. Така Кунфу естествено преминава отвъд техниката и дори отвъд бойното изкуство – към Дао (道), Пътя. Това е процесът, в който практиката престава да бъде средство за побеждаване и се превръща в средство за разбиране. Дао не може да се „притежава“ или „овладее“ – може само да се следва чрез постоянна осъзнатост и търпение. Истинският практикуващ не търси крайния резултат, а непрекъснатото усъвършенстване. Така бойното изкуство се превръща в Път на самопознание, в който всяко движение е урок, всяка грешка – учител, а всяка победа – просто междинна спирка.

Силните и слабите страни на тренирането на форми

Да се върнем към привидните „слаби страни“, които противниците на формите изтъкват днес. Често се твърди, че формите са фиксирани и не подготвят за различните възможности, които могат да възникнат в случайна и непредвидима ситуация с противник. Както вече споменахме по-горе, формите не се правят, за да се бием с тях и дори често при практиката им нямаме за идея конкретно приложение по време на изпълнението им. Идеята е, че с годините практика движенията се вплитат в тялото и подсъзнанието на практикуващия. При критична ситуация той реагира спонтанно, без предварителна мисъл, защото формите са го „оформили“ – възпитали са го да даде адекватен телесен отговор на външни стимули. Този ефект има обяснение в неврофизиологията – многократното повторение закодира невронни пътища и рефлекси, което позволява автоматично и подсъзнателно реагиране. Тази реакция е непланирана и необмислена; тя е дълбоко спонтанна и идва от подсъзнанието, където практиката на формите е променила нашите рефлекси и автоматични и адекватни реакции. Дълбоко закодираните послания на формите, вплетени в съзнанието и тялото, позволяват на практикуващия да реагира в критична ситуация не чрез рационално мислене, а подсъзнателно. Това е високо приложимо и ценно качество. Илюстрация е принципа на Дао - у-уей (無為) – действие без усилие. Формите изграждат естествена, спонтанна реакция, която не е резултат от интелектуален анализ, а от тялото, което „знае“ как да действа. Този ефект не може да се предвиди или измери, защото е дълбоко спонтанен. Поради това подсъзнателното реагиране създава усещането: „Знам, че мога, но не съм сигурен дали ефектът ще е винаги същият или дали ще се получи отново“. Този феномен обяснява защо истинските войни често избягват битките – те знаят, че никога не можеш да си сигурен в изхода, но също така знаят, че ако се наложи, ще дадат всичко от себе си без колебание, дори без гаранция за оцеляване. Самият факт, че са готови да стигнат до край, ги превръща в бойни машини – без усещане за загуба или нещо, което може да ги спре.

Твърдението, че формата създава фалшиво усещане за увереност в реална битка, е безпочвено. Ако формата се практикува с правилното отношение – с „неагресивно намерение“, тя дава ценни резултати и формира реални качества у практикуващия. Грешно е да се изпълнява форма с мисълта „това е бой“ – реалността винаги е по-сложна и непредвидима от въображението. Формата трябва да се играе с цел обучаване на практикуващия: изграждане на връзките между техниките, отработване на различни аспекти на практиката, развитие на структурата и усещането за тялото – всичко това се прилага впоследствие в партньорска работа или спаринг. С такова отношение в практикуващият не се създава погрешното впечатление, че като „махаш с ръце във въздуха“ ще победи всеки противник. Търсенето на фалшивото измамно усещане за реализъм често се предава от неразбиращи или алчни инструктори, които го използват за собствено обогатяване.

Друг неразбран аспект е красивото изпълнение на формата. При Ушу спортните изисквания формират едно разбиране за красота, докато в традиционните стилове на Кунфу критерият е различен. Според мен истинската красота се състои в пълноценната и балансирана игра на формата, а не в театралната или акробатична показност. Това е така, защото изискванията за красиво движение са различни в спортния и традиционния контекст. Естествено е, че ако практикуваш формите предимно спортно или за здраве, бойните умения могат да останат непълно развити. Истинската, пълноценна практика обединява всички аспекти едновременно в себе си. Красотата има различни измерения и критерии в различните школи, но винаги се разпознава като диамант!

Формите не са ли само загуба на време и знаем ли всъщност какво означават?

Следващото възражение срещу формите е разбирането, че те губят време, вместо да се занимаваш с по-полезни дейности. Древните майстори, когато са включвали формите в методиката си преди стотици години, са имали конкретна причина. Това, че днес някой не вижда смисъл, не е основание да ги отхвърляме с лека ръка. Само защото някой е късоглед и не вижда по-далече от носа си, това не е причина да се отказваме от формите. Идеята за „загуба на време“ е модерно разбиране. В миналото никой не е вярвал, че нещо може да се усвои чрез съкратен курс. Днес съществува тенденция към бързото: фастфууд, бърз живот, бързи коли, онлайн курсове и кратки пътища към всичко. В стремежа да не губим време, често всъщност хвърляме усилия, учейки съкратени версии, които после трябва да се оправят и доусъвършенстват, защото не са пълноценни за употреба. Всяко нещо е на мястото си, а формата може да се практикува ежедневно, дори когато нямаш партньор и  тренираш самостоятелно. Всъщност формата пести време, вместо да го губи. Чрез формата можеш да отработваш, изследваш и оптимизираш движенията си, които после да използваш с партньор, вместо да губиш времето му, ако си неподготвен за срещата. Партньора се уморява и не винаги е наличен, а силовата тренировка е ограничена във времето от физическа невъзможност поради преразход на енергия.

Често се твърди, че при тълкуването на формите са се загубили оригиналните им значения и смисъл и че съществува модерен прочит, който не съответства на първоначалния замисъл. Разбира се, както при всяко изкуство, със всяко поколение нещо се губи и нещо се добавя, но това не прави първото по-добро или пълноценно. Знанието вече съществува; нашата задача е да го открием, а не да го измисляме. То е част от нашата креативна същност и ни дава възможност да го откриваме и прилагаме. Вярването, че някой го е измислил и е загубено и че трябва да ни го дадат готово, е утопично. Упоритото и непрестанно практикуване с внимание и удоволствие, изследвайки резултатите и учейки се от предишните поколения, без претенции за непогрешимост. Напротив, учейки се от грешките си, получаваме възможност да еволюираме, вместо да се капсулираме от страх да направим грешка и да спрем да напредваме по пътя си. Знанието често е скрито във формите; важно е не какво са вложили предишните поколения, а какво откриваме ние чрез практиката си. Защото Кунфу може да бъде „научено, но не и преподадено“, както твърди сифу Нино Бернардо. Формите са директни формули от предишни поколения, предадени през вековете. Закодираното „безмълвно познание“ е вложено във формите и изисква практика, за да усетим и разберем смисъла им. В Дзен често се говори за безмълвното познание, защото словата и определенията не могат напълно да отразят действителността. Скритите зависимости, принципи и структура са вложени във формите и чакат да бъдат открити чрез тяхното упражняване. На Запад често се опитваме да разтълкуваме всичко чрез рационален ум, което за безмълвното знание във формите е непродуктивно. Достатъчно е да практикуваме, и знанието ще се прояви само, без да го насилваме или мислим предварително. Въпросът е само в наблюдението и изследването на собствената практика.

Връзката на формите с традицията

Традиционните форми са били енциклопедия на знанието за стила, или поне за неговата основа, и са служели като средство за обучение и разпространение. Подобно на устните сказания, те са се предавали от учител на ученик във всяко поколение. Разбира се, всяко поколение е оставяло, съзнателно или несъзнателно, свой собствен почерк, който по-късно е приписван на предишните поколения. В миналото на Изток не е било възможно да се заяви, че си създател на стил – това е било смятано за нескромно и за признак на лош вкус. Освен това, стил без древни корени е олеквал в очите на общността. Днес на Запад се приема за нещо отличително и забележително да се създават нови стилове и да се подчертава собственото виждане, дори когато основата е заимствана от старите традиции. Същността остава една и съща: винаги се създава нещо ново на база на опита от предците. Разликата е, че на Изток заслугата се отдава на предците, а на Запад – на себе си. Традицията не е застинала, а е жива тъкан, която диша чрез нас поради това Кунфу адепта не дели между старо и ново – той просто открива живото знание във всяко движение.

Много от съвременните бойни спортове не използват форми, защото са създадени като спортове, а не като пълноценни бойни изкуства. Примери за това са боксът, кикбоксът, спортното карате и спортното джудо. В подкрепа на формите трябва да се уточни, че форма по същество е всяка подредена последователност от движения, независимо дали се изпълнява с партньор или без. Разгледано в същността си всяко бойно приложение си е поредица от движения (дрил) по двойки и е формално упражнение, сиреч форма.  Разликата е, че кунфу формите представляват дълги, богати и детайлни комплекси, които на пръв поглед изглеждат твърде обширни, за да изглеждат практично приложими за битка, на пръв поглед. Но всъщност същият принцип се среща навсякъде – в класическия бокс при работа с лапи, в кикбокса и Муай Тай при партньорска практика, както и в BJJ, джудо и самбо. Всички те използват формализирани модели на движение – просто под друго име, и с по-кратка продължителност. Точно това доказва приложната стойност на формите в бойния контекст. Затова, когато говорим за бойна приложност, не трябва да питаме дали формата е реалистичен начин за трениране, а дали ние сме достатъчно реални в начина, по който я разбираме.

Формите в Кунфу са основата, от която започваш, но не са крайната цел. В традицията това се нарича „единство между форма и намерение“ 形意合一 (xíng yì hé yī) — моментът, в който формата и намерението стават едно, а движението е живо. Формите трябва да се надраснат, за да можеш да импровизираш свободно и да се адаптираш към ситуацията без да следваш предварителен ред или последователност. Именно в този момент учителят разбира, че ученикът е узрял — когато започне да използва формата, без да е ограничен от нея. Да импровизираш означава да превърнеш формата в инструмент, който работи за теб, а не в догма, на която служиш. Истинското ниво е „без форма, без техника“ 無招 (wú zhāo) — когато вече няма форми, а движението излиза естествено, „действие, произлизащо от сърцето/съзнанието“ 随心而发 (suí xīn ér fā) — според съзнанието и ситуацията. Формата е като оръдие — без съзнанието зад нея е просто празна рамка. Както е казал един стар учител: „Уинчун е кучка — трябва да я ползваш!“ — грубо, но вярно. Формата не е за почитане, а за употреба. Дори в Муай Тай съществуват форми — макар и под друго име. „Танцът на слона“, „Тигърът“, „Кобрата“ — това са ритуални движения, изразяващи уважение, духовна сила, характера и стила на боеца. Те не са бойни комбинации като китайските таолу, но по същността си носят същия дух — свързват бойното изкуство с личността, традицията и вътрешното състояние на практикуващия.

Днес, когато някой твърди, че формите не стават за бойна подготовка, съм склонен да се съглася. Не защото е прав, а защото знам, че след няколко години блъскане, травми и изчерпване, ще се върне с друго мнение — от позицията на горчивия личен опит. Нищо не учи така, както болката и времето. Здравето и времето не се купуват и не се връщат. Младостта е пълна с хормони и енергия, но когато те намалеят и човек изтрезнее, често идва моментът на преосмисляне. Контузиите, пренапрежението и изтощението от неразумна практика рано или късно го връщат към по-мъдър, по-цялостен подход. В бойните изкуства няма победители и победени, няма силни и слаби — има само оцелели и всички останали.

Истинската мъдрост на формите е да не отхвърляш път, който не си изминал, и да не съдиш практика, която не си разбрал. Само опитът може да покаже накъде води. Формата е като речник — учиш я, за да забравиш произнасянето на отделните думите и да започнеш да говориш наистина. Тогава изкуството става живо. Формата се играе, защото е носи удовлетворение и се преживява, защото носи знание за всеки според разбирането и осъзнаването й. А доколко всеки от нас е осъзнал формата...е тема за отделен разговор!

Божидар Станчев

19.10.2025г.