Науката и бойните изкуства: когато красивите думи прикриват празнотата
Как правилните аргументи могат да доведат до грешни изводи и да не ни научат на нищо, а само да пораждат интелектуалничене и его. Когато мисълта служи на егото, знанието се превръща в поза
Нестихващото ми любопитство ме доведе до клип от телевизионно интервю, в който учител по бойни изкуства даваше мъдри напътствия и разсъждения по темата за бойните изкуства и връзката им с различни сфери на културата и живота. Освен интригуващите лични факти и детайли, останалото ми се стори прелюбопитно, но силно обтекаемо като обяснения и теории. Теориите бяха добре замислени като идея, но оставаха неприложими дори за мен, който се занимавам от години с различни бойни изкуства. Освен това неподкрепената с научни факти и източници теория показваше липса на реална основа извън мисленето на лектора. На пръв поглед историята и теориите изглеждаха интригуващи и достоверни, но при по-задълбочено вглеждане се оказваха плитки, изсмукани от пръстите и нагодени, за да звучат „наукообразно“.С други думи – поредна форма на мисловен „захарен памук“ за жадната публика за развлечения, ментални ребуси, загадки и любопитства, лишени от всякакъв приложен смисъл в ежедневието и практиката по бойни изкуства. Добре, и какво от това? Въпросът, който отсява стойностното от празното. С какво тази купчина от подредени факти, аргументи и размисли ще подобри живота ми и ще ме обогати в практически смисъл като човек? Нищо. Празно клатене на въздуха, както казваха старите хора за празнодумците, или запълване на ефира с любопитни теории, които всъщност са добре аранжирана и претоплена стара манджа от други автори, но това е друга тема.
傳統: 言過其實
yán guò qí shí
Превод: Думите надминават реалността.
( Когато обясненията звучат по-внушително от истината.)
Добре си помислих, преди да седна пред белия лист и да излея това недоволство от ситуацията и хората в нея. Не е от засегнато его, ревност или завист, а от прозрението, че ми се губи времето с повърхностни неща, представяни за дълбоки от хора, „открили корена на ряпата“.
Разговорът с водещия се лееше напоително от ефира като пролетен дъжд, а „природата“ – в лицето на драгия зрител – оставаше жадна в очакване на истина, която да отвори път към съвършенство и личностно развитие – нещо, което така и не се случи. Умното и красиво говорене не може да замести липсата на същност на практическо, житейско и личностно ниво. Опитът една тема и разсъждения да изглеждат научно обосновани чрез инструментите на науката не ги прави непременно правилни и истинни, а само ги прави да изглеждат важни, претенциозни и аргументирани. Научният език не е гаранция за истина. Неприятно усещане ми остави и начинът, по който беше проведен този разговор. Интервюираният учител по бойни изкуства, без съмнение добър оратор, използваше похвати от фокусничеството и маркетинга, като насочваше аудиторията към самозаблуда чрез поток от мисли и иносказателност. Многозначителните паузи карат слушащия да „се хлъзне“ и да продължи мисълта в посоката, зададена от оратора, дори след като той вече е спрял да говори. Това кара слушащия да проектира в ума си картини, случки и факти, които не са били казани, но се усещат като внушени чрез тишината на паузите. Това се случва поради природата на ума ни – да търси модели и познати форми, за да избяга от непознатото и да се върне в зона на сигурност. Умът запълва празнините, за да се чувства защитен. Така умът ни бяга от непознатото, като го премоделира – често неусетно – в познати картини и мисли, запълвайки празнините със съдържание от личния ни опит. Най-лошото е, че това се случва автоматично и неусетно – механизъм за самозаблуда, често използван от фокусници. Така говорещият внушава чрез паузи, език на тялото и структура неща, които не изрича директно. Както казва народът: „Казвам ти, дъще – сещай се, снахо.“ Говори се едно, а се разбира друго. Истинското послание е между не в думите. Често самият оратор намеква неща, които още не е изяснил за себе си, но ги представя като мистерия или дълбочина. Мъглата прикрива границата на разбиране. Така се създава илюзия за дълбочина точно там, където е границата на собственото му разбиране. Когато си осмислил нещо чрез опит, можеш да го систематизираш и да го поднесеш ясно и разбираемо. Натруфеният, неразбираем език създава илюзия за величие, но често прикрива неразбиране. Казано просто – не може да го обясни ясно, защото му е объркано или не го разбира, а го имитира. Този подход – „царят е гол“ и „слепият води слепите“ – е защитна реакция чрез имитация на увереност и знание. Лесно е да си „марсианец“ – никой не ги познава, значи всеки може да се представи за такъв, стига да убеди другите. Там, където няма критерий, има измама, скрита зад уверенст без покритие. Този ефект използваше интервюираният учител по бойни изкуства. В сфера, в която е опитен, дори и да не е особено добър, пред повърхностна публика изглежда убедителен. Дори за мен имаше моменти, в които се хващах колко убедително звучи – а какво остава за хора, виждали бойни изкуства само на кино и в интернет.
聽其言而觀其行
tīng qí yán ér guān qí xíng
(Слушай думите, но гледай действията.)
Тези подходи за въвеждане в заблуждение на аудиторията превръщат разказващия във важен. Те развиват и утвърждават егото му чрез издигане на собствената му значимост в чуждите очи, а същността на бойните изкуства е свързана именно с неговото изоставяне. Да не говорим за гордостта, която се ражда от ролята на фигура, „разкриваща“ такива „мистерии“ по „достъпен“ начин за обществото, при положение че в Кунгфу на пиедестал стои скромността, особено в източната традиция. Опитът да се вземе превес чрез отхвърляне и омаловажаване на интелектуалния ум за сметка на несъзнателния е като да се отхвърлят три четвърти от природата ни – само защото са скрити, непознати и не подлежат на лесно опитомяване. Което е равносилно на това да режеш част от себе си, защото не я разбираш. Да се твърди, че целта на движението е да се добие смисъл единствено в мисловен, логически и словесен аспект, според мен показва дълбоко непознаване и отхвърляне на скритата, „тъмна“ страна в нас – често породено от страх от непознатото, а в основата си – от страх от смъртта. Рационалният, логически ум бяга от това, което не може да контролира, за да се чувства, че контролира средата и съответно в безопасност. Формулираните мисли, принципи и концепции трябва да бъдат следствие от опит в дадена сфера, а не плод на мечтателно мислене и блуждаене в свят на фантазии, откъснати от реалността и приложимостта в живота. Въпросът за мен винаги е бил: какво ме обогатява това и как мога да го приложа в ежедневието си? Истинските принципи се раждат от практика, не от въображението, защото ползата е мярката за истината в бойните изкуства. Дали просто ми е любопитно, или наистина ме учи как да се развия, като ме променя и влиза в ежедневието ми като практично знание? Не като любопитни факти, откъснати от реалността, носещи само интелектуално пиршество в разтухата на скуката. На първо място бойните изкуства са военна техника за оцеляване и изпълнение на цели и задачи. На втори план – който днес често е първи – са средство за практична промяна на живота и развитие на личността. В тях няма нищо чисто интелектуално, освен като средство за споделяне на вече придобит опит. Всичко се свежда до практична философия на ежедневието и светогледа. Всичко останало е бърборене без основание, важничене и празнодумство с цел демонстриране на знания и компетентност.
務實為本
wù shí wéi běn
„Практичността е основата.“
( Истинската стойност е в приложението.)
Казано накратко, научните методи трябва да се използват, за да обясняват случващото се с нас и света, а не за да се крие говорещият зад високопарни фрази и неразбираеми термини, прикриващи липсата на разбиране и компетентност. Но това е човешката природа – искаме да сме харесвани и приети в обществото и се чувстваме сигурни, когато не сме отхвърлени, тоест се превръщаме в конформисти. Хората се нагаждат към общественото мнение, за да бъдат приети, защото приемането има цена. Реформаторските идеи стоят в обратната посока на конформизма – в зоната на индивидуализма. Да прокарваш нови пътеки винаги е по-трудно и дори е еволюционно неприсъщо за хората, защото природата ни е тласкала да се вписваме в общността, за да оцелеем, да се размножим и да предадем гените си. Оцеляването предпочита стадото. Визионерството е мисия – път, различен от обществените разбирания, и често е свързан със социално отхвърляне и неприемане, което може да се преживява като реална, дори физическа болка при по-чувствителните хора, осъзнаващи слабостите на обществените нагласи. Да прокарваш път винаги е трудно, но не е невъзможно и трудността не е пречка, а условие. Това е и идеята, с която пиша тази статия – да покажа обратната страна на празното говорене на висок стил с измислени аргументи, водещо към никъде. Подобно на това да различим простотата от простотията, празнотата от липсата на съдържание. Това често се прави с цел да се въздигне говорещият на пиедестала на мъдростта и знанието, но е толкова нескопосано, че ясно прозират личните амбиции за самоутвърждаване, водени от комплекси за непълноценност. Вместо бойните изкуства да осветяват тези слабости като с фенер и да ни помагат да ги преодоляваме, без да ги засилваме. Днес често се случва чрез бойните изкуства да се избиват комплекси – играят се роли и хората се представят такива, каквито им се иска да бъдат в очите на другите, а не такива, каквито са в действителност. Вместо бойните изкуства да бъдат път към себе си и начин да се преоткриваме, харесваме и развиваме, оставяйки своя почерк върху това, което правим, те се превръщат в начин за прикриване на истинската ни същност. Тя бива заменена от измислена роля чрез подражание на успешни майстори от съвремието и историята. По този начин ролята измества реалността. Това показва дълбоко неприемане на самите себе си от тези говорещи учители по бойни изкуства. Това издава не само неприемане, но и нехаресване на себе си – опит да се влезе в „по-добра“ роля и да се представиш в различна светлина. Сякаш собствената им същност не е достатъчно стойностна, за да бъде показана. Тези страхове прозират зад празните имитации на мъдрост и знание – там се виждат притеснение, неудовлетворение и страх да не бъдат разкрити, че все още търсят. Бих им казал да не се страхуват – това е естественото състояние на всеки практикуващ бойни изкуства, който е на пътя и не го е изоставил. Да се чувстваш объркан и загубен. Да търсиш до отчаяние и да не се отказваш. Да се съмняваш, да проверяваш резултатите си чрез опит и да подлагаш теориите си на критично мислене. Търсенето е нормата, а съмнението е инструмент, не слабост. Защото всичко това е живо и произтича от опита, а не е плод на празно интелектуалничене.
自知之明
zì zhī zhī míng
„Ясно познание за себе си.“
(Самоосъзнаването е основа на развитие.)
В бойните изкуства стойност има само това, което остава, когато думите свършат.
Ако не променя живота ти – не е знание, а шум.
Пътят не иска обяснения. Иска преживяване. Ако не го живееш – не го обяснявай.
Божидар Станчев
София, 2026г